В ранните часове на 9 февруари 1998 България ликува. Страната има първия си шампион на Зимни олимпийски игри. Титлата е в дисциплината 15 км индивидуално в биатлона, а неин притежател става Екатерина Дафовска. Голямата ни спортистка има във витрината си злато от европейското първенство в Минск през 2004, както и два бронзови медала на световни първенства (Антхолц 1995 и Осърбле 1997). В Солт Лейк сити през 2002 един патрон в повече я лишава от ново качване на стълбичката на Олимпиада. След края на кариерата се занимава с хотелиерски бизнес в Пампорово, а до 2022 беше и председател на федерацията по биатлон. Днес голямата Дафовска навършва своя 50-годишен юбилей и по този повод даде интервю за „Тема Спорт“.
– Г-жо Дафовска, честит юбилей! Поглеждайки назад, какво виждате за тези 50 години?
– Благодаря! Цифрите са малко стряскащи. Иначе виждам много години, опит и неща, през които човек минава и преживява.
– Как ще отбележите празника, наскоро беше и именният ви ден?
– Водих приятелките си в Малта за именния ден по женски, а днес ще събера останалата част от групата в едно ресторантче в село Стойките. Ще има музикални изненади, родопска музика и така.
– Как избрахте биатлона?
– Изборът беше в осми клас, когато влязох в спортното училище и се прехвърлих от спортното ориентиране към биатлона. Това се случи на 13 ноември 1989, три дни след падането на правителството. Отидох в спортното училище и то с връзки.
– Как се случи това?
– Имах добри класирания в спортното ориентиране, но тогава ме посъветваха да избера олимпийска дисциплина. След като го обсъдих с родителите ми, понеже двамата са ловци, прецених, че със стрелбата ще е по-интересно и така стана. Иначе не можех да стрелям, само можех да бягам. В осми клас хванах пушка за пръв път.
– А защо трябваше да се стига до връзки, за да се преместите?
– Защото вече беше започнала учебната година. А в спортното се влизаше с изпити, които се поллагаха преди това. А аз като започнах в гимназията в осми клас, не ми харесаха учителите и реших, че ще се местя. Иначе още първата година на републиканското първенство влязох в четворката, а след шест месеца попаднах в девическия национален отбор. В 9 и 10 клас бях в Б отбора, в 11 вече бях при жените и на 18 участвах на първата си Олимпиада в Лилехамер.
– През 1995 печелите първия си медал от голямо първенство – бронз на световното в Антхолц. Тогава само на 19.
– Имахме късмета да черпим опит от по-големите в националния отбор, които бяха много успешни състезатели. Там с нас работеше Николай Захаров, един руски треньор, който ни научи на страшно много неща в стрелбата и биатлона. Аз съм изцяло негово творение. За съжаление почина преди 2 години. Той дойде при нас, за да се погрижим за него, защото нямаше кой да се погрижи за него. Той ме имаше за своя дъщеря. Иначе той даде много и за беларуския биатлон, Дария Домрачова беше негов кадър. Цялото женско поколение в България беше под неговия надзор. След това работихме с него и докато бях начело на федерацията, той тогава беше със заслуга за сребърния медал на Владимир Илиев на световното първенство. Не винаги спортистите оценяват хората наоколо, които са помогнали. Аз знам какви усилия е имало и какво се е правило. Той беше страхотен стратег. И извадихме максимума.
– Връщам ви към Нагано – пикът на вашата кариера. Сезонът не вървеше никак добре за вас до Игрите.
– До началото на Олимпиадата най-високото ми класиране беше 34-о място. И се бях отчаяла. Отидох и казах, че давам всичко от себе си и ако не стане нищо, се отказвам от биатлона. Тогава майка ми ми каза: „Хайде, хайде, може и с медал да се върнеш.“ Вие разбирате ли, че председателят на федерацията тогава ми казваше, че съм тръгнала с голямата кошница. Това се случва януари месец 1998. Какво като съм имала медали от големи първенства, да съм се видела къде съм. Обаче на 9 февруари като ударих медала и им запуших устите. До края на кариерата ми млъкнаха.
– Отдъхнахте ли си тогава?
– Да. Много е хубаво да докажеш, че можеш, на хора, които не вярват в тебе.
– Как уцелихте ваксата тогава?
– Нашите треньори тогава отидоха при японския отбор, който имаше една машина, където се правеха структури на ските. И това беше разковничето. Малко отбори бяха изпробвали тази машина. Днес най-големите имат такава във вакс-камиона. Но 1998 само японците имаха такава.
– Васил Тончев ли беше шеф на федерацията тогава?
– Да. Антипсихологът. Той на две поредни Олимпиади попречи да не можем да спечелим от напрежение нещо. И на щафетата в Солт Лейк Сити. Това е анти психотактика на хора, които не мислят. Давам пример. Преди щафетата на Олимпиадата през 2002 вечерта ни събират и ни казват: „Утре сте трети“. Половината момичета се паникьосаха, една я заболя корем, друга глава. Как можеш да кажеш ден преди състезанието на някой, че ще стане трети? На база на изчисления на спринтовите дисциплини сметнали прогноза за всички отбори. Но къде сложиха стрелбата? Къде сложиха един патрон, който не ни стигна? Такива тактически грешки, които като се върна назад, ги оценявам, но не можеше да се направи нищо. Трябвало е така да стане.
– Трудно ли беше да кажеше „Край“ на спорта?
– Нямах време да мисля, защото година и половина тренирах със скъсана ставна капсула. Аз си знам как се тренира, как издържах да участвам на едно световно и на последната Олимпиада (Торино 2006). След това се наложи да правя операция на рамото. И след това нещо получих усложнения, сраствания и се наложи да спра. След 6 месеца рехабилитация видях, че трябва да се спира. Нямах време да мисля, защото започнах строежа на хотела, имах работа по обекта, с документите. Та преходът мина бързо.
– Влизането в хотелиерския бизнес със сигурност е било голямо предизвикателство. Нямахте никакъв опит тогава.
– Да, но много ми помогна това, че Николай (настоящият съпруг на Дафовска, б.а.) се беше занимавал с такова нещо. Заради него предприех тази стъпка. Нямаше как да имам познания в този бизнес. И благодарение на неговите способности започнахме. И на моето име. Така след 19 години вече имам опит и в хотелиерския бизнес.
– Как се съчетаваше работата в хотела с поста председател на федерацията?
– От три години не ми се налага да съчетавам, защото през 2022 бях принудена да сляза от поста от бившия министър на спорта Радостин Василев – Гела, който ме остави 6 месеца без държавно финансиране. И на мен ми се наложи да извадя пари от хотела, за да издържам националния отбор. Само че парите, които се изкарваха от моя бизнес, не бяха достатъчни и успях само до март месец 2022 да ги издържам. Съответно през юни предадох поста на Наско Фурнаджиев.
– Тези пари видяхте ли ги отново?
– Да, федерацията ми ги върна. Но след като сдадох поста, се подписа договорът на министерството с федерацията. По принуда.
– Сега как гледате биатлон?
– Аз пак си го гледам, защото съм в Управителния съвет на Международната федерация и имам поглед по-глобален. И в същото време съм близо до нашите спортисти, защото съм на 2-3 Световни купи като делегат и на всяко световно първенство и Олимпиада. И като мога, винаги ходя да помагам защото знам, че не им достига персонал. И обикновено тичам по пистата или на стрелбището, въпреки че съм част от Международната федерация.
– Страничен въпрос – този път по бизнеса. В каква посока върви зимният туризъм на Пампорово и в частност, при вас?
– Нещата вървят добре, защото инвеститорите от Пампорово АД имат програма, която следват и развиват самата инфраструктура, разширяват я. Подменят се доста лифтове. Най-важното за зимния туризъм в България е всички концесионери на трите зимни курорта, че ние имаме писти колкото едно село в Австрия и не трябва всеки да си дърпа черджето към неговото място, ами да се обединят и да си гонят целите. Мисля, че имаме напредък и в тази насока.
– Какво си пожелавате за следващите 50 години?
– (Смее се). Сигурно ще са по-малко. Със сигурност ще са по-малко от тези, които сме минали. Да ни даде Господ здраве и да се радваме на деца, внуци, пък дано и на правнучета. Здраве, на другото му се намира колая.
