Официално слово на Стоян Иванов, директор на Регионалния исторически музей в Пловдив по повод 150 години от избухването на Априлското въстание:
Уважаеми дами и господа,
Уважаеми гости,
Скъпи съграждани,
В историята на всеки народ има събития, които определят съдба му.
20 април 1876г. е повратна дата в историята на нашия народ. Дата, която бележи началото на края. Краят на едно петвековно потисничество и началото на нова България. След 20 април светът разбира, че на Балканите има един изстрадал народ, готов да жертва всичко в името на своята свобода. Светът разбира, че БЪЛГАРИ са онези велики мъже, изрекли думите „Ако печеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си.“ и „После Отечеството си съм обичал най-много тебе!“. Техният героизъм поставя основите на нашата Свобода! Започва героичната българска пролет.
Днес отбелязваме 150 години от Априлското въстание – събитие, което продължава кратко, но променя хода на българската история. Кърваво потушено, то превръща българския въпрос в европейски и поставя началото на пътя към свободата.
Не е случайно, че Захари Стоянов пише в „Записки по българските въстания“: „Априлското въстание беше едно безумие, но свято безумие.“ В тези няколко думи е събрано най-точното определение за случилото се – дръзко, рисковано, обречено във военен смисъл, но необходимо в исторически и нравствен план.
Подготовката и избухването на въстанието се извършва в обстановката на задълбочилата се през 1875 г. Източна криза в Османската империя. В Гюргево се провежда заседание на революционния комитет, под председателството на Стефан Стамболов. Взема се решение да се обяви въстание, а България е разделена на четири революционни окръга.
Особено място в тази епопея заема Четвърти революционен окръг начело с Георги Бенковски и Панайот Волов. По решение на Гюргевския революционен комитет Пловдив е предвиден за център, но поради силното военно присъствие и строгия контрол организационната дейност се пренася в Панагюрище. Това решение показва трезва политическа преценка и умение да се действа според реалностите на времето.
И въпреки това Пловдив не остава встрани.
Тук действа комитетска мрежа, наследила делото на Васил Левски. Сред пловдивските участници в подготовката на въстанието са Душо Хаджидеков, братя Свещарови, братя Търневи, Иван Андонов, Кочо Честеменски, бай Иван Арабаджията, Стефан Дренски, Никола Караджов, Григор Попбожков, Андон Балтов, Христо Благоев, Константин Доганов и др. Това са хора от различни среди, които рискуват живота си в името на святото дело.
Подготовката в Пловдив включва и конкретен план – подпалване на дюкяни и сгради в града, за да се предизвика смут, да се отклони вниманието на турската власт и да се подпомогнат действията в околните райони. Замисълът не успява, но потвърждава, че Пловдив е активна част от общата революционна стратегия.
Над 80 хиляди башибозуци и черкези, подкрепени от 20 хилядна редовна армия са хвърлени срещу въстаналите райони. Следват масови убийства, пожари и преследване на мирното население. Батак, Перущица, Брацигово, Клисура и десетки други селища са превърнати в руини. Около 30 хиляди българи губят живота си в името на Свободата.
Пловдив се превръща в място на арести и разпити. В затворите попадат видни пловдивчани: Христо Данов, Йоаким Груев, Душо Хаджидеков, Костаки Пеев, Стефан Дренски, Константин Хаджикалчев и др. Доведените българи от въстаналите райони са затваряни в Куршум хан, Ташкапия, Карул хан, Панаир хан и други пригодени помещения. Условията там са тежки – пренаселеност, глад, болести, липса на въздух и светлина. Мнозина умират още преди да чуят присъда. Други са бити, унижавани и държани оковани с дни.
С цел да облече в законова форма този терор турското правителство създава специални съдилища в редица градове като Пловдив, Търново, Русе, София и др. В Пловдив е свикана съдебна комисия, която въз основа на изтръгнати с особена жестокост самопризнания, изготвя обвинителни актове и раздава смъртни присъди, заточение или тъмничен затвор. Особено жестоко турските власти се отнасят към ръководителите на въстанието и представители на българската интелигенция, учители и свещеници. Изпълнението на смъртните присъди започва на 8 юни 1876г. и продължават всеки ден в целия град– по протежението на река Марица (днес Пешеходния мост), по цялото протежение на Узун Чаршия ( днес ул. Райко Даскалов), на площад ,,Джумаята“ и на площада пред църквата ,,Свети Георги“.
Случващите се зверства по нашите земи отекват в цяла Европа и предизвикват силна реакция в Русия в защита на българския народ.
В Пловдив и пострадалите райони пристигат Макгахан, Скайлър, княз Церетелев като представители на Международна анкетна комисия. Техните текстове и доклади разрушават официалните оправдания на Османската империя и превръщат българския въпрос в международна тема. Отзвукът е силен. Българската тема влиза в парламенти, дипломатически канцеларии и обществени дебати.
Сред най-силните защитници на българската кауза е Уилям Гладстон, чиято брошура, известна у нас като „Уроци по клане“, разтърсва общественото мнение. Думите му дават политическа тежест на общественото възмущение и превръщат българската кауза в кауза на европейската съвест. Към този глас се присъединява и Виктор Юго, който предупреждава Европа, че мълчанието пред престъплението също е вина. Вестници като „Дейли Нюз“, „Фигаро“ и „Франс“ превръщат българската трагедия в международна тема.
На свиканата от Великите сили Цариградската посланическа конференция през 1876–1877 година поставят българския въпрос на международната маса за преговори, показва колко дълбоко Априлското въстание е променило политическата реалност.
Значението на Априлското въстание не се измерва само с неговия военен изход.
То разкрива пред света, че свободата изисква смелост и готовност за саможертва. Априлското въстание превръща българската свобода в историческа необходимост. Днес наш дълг е да пазим паметта! За героите, за жертвите, за хората, които в решаващ момент избират смъртта в името на Отечеството.
Поклон пред паметта на всички, които са част от това славно минало!
